Ваня Джаферович: Ратко Младич приличаше на обикновен човек и това беше най-страшното

Ваня Джаферович връща детските си спомени от войната в бивша Югославия след смъртта на бившия командир на босненските сърби Ратко Младич. Той описва началото като игра, а образът на Младич — като нещо, което го ужасява най-много.

Детство под обстрел: от игра до реалност

„Аз бях на 8 години, когато започна войната в бивша Югославия. Усещах го като някаква игра – това е нещо, което сме гледали по филмите. Мислехме, че нищо не може да ни се случи“, каза Джаферович в ефира на БТВ. Той връща образа на детството — изстрели, прелитащи самолети и падащи бомби, но без очакване, че близки могат да загинат.

Постепенно игрите свършили: „Впоследствие се случи точно това. Така че началото беше като игра, после обаче започваш да осъзнаваш, че не е точно така.“ Спомените за телевизионните новини са ярки — „Младич беше име, което постоянно се появяваше по телевизията, по новините. Единственото нещо, което ние гледахме тогава, бяха новини. Нямаше други неща.“ Единственото развлечение за децата по това време бил анимационният филм преди централните емисии.

Образът на злото — обикновен човек

Джаферович разказва, че семейството му не е било в Сребреница, но има много роднини, които са преживели обсадата на Сараево. В тишината пред телевизора, когато всички мълчали, за да чуят новините от различните части на Югославия, „и тогава се появяваше този човек.“ Като дете не можеш да осмислиш сложните политически и човешки взаимоотношения, казва той, но усещаш дали някой е добър или зъл.

„Нещо, което ми направи впечатление при него, беше, че изглеждаше като обикновен човек – като някой, с когото се разминаваш по улицата и дори няма да го погледнеш. И това беше най-страшното. Това беше най-страшният човек за всички нас.“ Точно тази обичайнa външност — а не митичен монументален злодей — е това, което според него прави Младич по-ужасяващ.

Последствията за семейството

Джаферович обяснява, че директни жертви сред неговите близки по време на войната не са имали, но пораженията са дошли след това: „Дядо ми и баба ми се разболяха вследствие на преживяното, както и всички роднини, които сме имали.“ Някои оцеляли, други загинали по време на обсадата в Сараево. Семейството е оставило целия си живот зад гърба си — „Разделяме го на преди войната и след войната. Аз бях дете, слава Богу, бях прекалено малък, за да ме засегне по някакъв начин тази война. Но майка ми и баща ми загубиха всичко.“

Защо не е въпрос само на религия

Джаферович отхвърля опростения разказ за „религиозна война“. По думите му, по време на създаването на Югославия религиите не са имали съществена роля в ежедневния живот: хората са живели заедно, влюбвали са се един в друг, въпреки различията — „някой се извисява като мюсюлманин, другият е православен, сърбин, хърватин.“ Когато конфликтът прераснал в борба за територия, той описва това като гражданска война, в която Босна — „сърцето на Югославия“ — станала фокус за най-голямото насилие, поради многото смесено население.

Признание и опит за разбиране

Джаферович подчертава, че не иска да обобщава: „Не искам хората да си мислят, че казвам: „Сърбите са виновни“. Сърбите са нападали, те са агресори в тази ситуация, но е имало много престъпления и от другите страни.“ Той признава, че като възрастен иска да разбере хората, въпреки че неспособността да разбере Младич остава твърда.

„Този човек е чудовище, касапин, който е наредил да се избият толкова невинни души“, казва Джаферович, добавяйки, че макар да има и случаи на убити войници, най-голямото престъпление е убийството на пленници и хора в безизходица.

Тонът в разказа му е пределно ясен: травмата от войната остава жива, а образът на човек, който може да изглежда като всеки друг, но да стои зад масови зверства, продължава да шокира и да търси отговори.